История

Колекция

Изложби

Публикации

Екип

Бюлетин

Адрес

English

живопис

графика

скулптура

съвременно изкуство и фотография

imilevs_170
Иван Милев
Мъглижкият манастир, 1925

bencho_170
Бенчо Обрешков
Виолета, 1939

thumbdkasakovs_170
Димитър Казаков
Ритуал, 1978

dochev_170
 Петър Дочев
Химически завод Девня

yanko_170
Лика Янко
Богове, антени, хора, 1969
 

КОЛЕКЦИЯТА - ИСТОРИЯ И СЪЩНОСТ

Мария Василева


Събирането на картините, част от които и сега се намират в живописния отдел на Софийска градска художествена галерия, започва още през 1929 г. Първият уредник на Столичния музей, създаден със заповед на тогавашния кмет ген. Вазов, Коста Вълев поставя началото. Той изготвя и Правилника за дейността на музея, в който се казва: "да създаде една картинна галерия с отделение: а/ за художествени произведения от столични художници, третиращи предимно сюжети от самата столица и б/ галерия на заслужили софийски граждани."

За периода 1929-1931 г. са събрани 165 музейни предмета - картини, снимки, археологически и етнографски материали. В дневника, който Коста Вълев води , може да се проследи началната събирателска дейност. Така например той посочва, че се е срещал с директора на Народния археологически музей проф. Гаврил Кацаров, който "изказа готовността да отстъпи на Общинския музей, когато ще има свои помещения, много от картините за София или от софийски художници, за които в помещенията на Държавния музей няма място" (16.02.29). И още: "В районното кметство намерих следните картини, които ще трябва да се имат предвид: 1. Худ. израб. (художествено изработена - б.а.) цветна картина на "Софийски пазар" от художника А. Митов в кабинета на кмета. В същия кабинет е и по-рано отбелязаната картина "Стара София" на местата, гдето са сега Халите. 2. Голяма 20х80 см. картина: "В спомен освещаването на Ставропигиалния храм паметник "Св. Александър Невски". (...) Помолих г-н Кмета на II-ро районно км. (кметство - б.а.) да нареди запазването им за музея." (27.02.29); "Посетих домакина на Общината. Помолих го да ми покажат захвърлените на тавана портрети. Донесоха ми 7 такива, за които си взех бележка. Между тях ми донесоха и един гипсов бюст на покойната царица Елеонора." (28.02.29). В "Рапорт от уредника на библиотеката и музея до г-н началника на административното отделение при Столичната община" от 4 септември 1929г. Коста Вълев пише: "В посещението си в юбилейната изложба Негово Величество Царя благоволи да разреши използуването на царските сбирки за общинския музей, като ме упъти за целта да се отнеса до г. Директора на Царските научни институти г. Д-р Ив. Буреш". И продължава: "Специално по въпроса, който най-много ме интересуваше - какви картини и др. материали за София има в царските сбирки той ми каза, че в изработените от Обербауер по поръчка на Н.В. бившия цар Фердинанд картини, нямало такива за София и че такива ще се намерят из отделенията на самия дворец. Упъти ме да се отнеса по въпроса с писмо до Н.Ц. Височество Княгинята, която като домакиня в двореца ще разреши преглеждането на царските картини и библиотеки, които са в самия дворец". Още от тези ранни данни става ясно, че колекцията се оформя като сбирка на творби от софийски художници или предимно такива, посветени на историята и съвремието на града. През годините този профил на галерията ще продължи да се поддържа в различна степен. Макар че в последствие тя разширява значително интересите си, в депата й се съхраняват много произведения, отразяващи облика на столицата.

Оскъдни сведения за колекцията намираме по повод откриването на Столична градска библиотека и музей в общинското здание на площад "Бански" на 1 декември 1941г. Кметът инж. Иван Иванов обявява откриването на "градската библиотека, градската картинна сбирка и градския архив" и споделя в словото си: "И нашата картинна сбирка не е голяма. Аз мисля, че една от причините, задето градът не е бил по-щедър при изразходването на своите средства за картини е, че не е имало подходящо място, където те да бъдат подредени и добре пазени."

Обособяването на градската галерия като самостоятелна институция става много по-късно като преминава през отделяне на част от сбирката й за бъдещата Национална художествена галерия. С постановление на МС на НРБ от 24 ноември 1948г. се създава Национална художествена галерия. За образуването на нейната колекция се използват колекциите на Археологическия музей, Градския музей, Министерството на просветата, финансите и др. Художествен съвет с председател д-р Любен Стоянов
и членове: Васил Михайлов, проф. Стефан Иванов, проф. Дечко Узунов, Илия Бешков, проф. Иван Лазаров, Александър Стаменов, Цанко Лавренов, Петър Славов, Иван Керезиев, Васил Зидаров и уредника на Градския музей Димитър Димитров, има задачата да "подбере съгласно дадения мандат от музеите и сбирките творби от всички течения от Възраждането до днес." В запазен протокол от 20 октомври 1950г. се изброяват 79 творби (66 картини и 13 скулптури), преминали във владение от Градския музей към НХГ. Сред тях са 7 работи на Н. Павлович, 2 на Ст. Доспевски, 5 на Ив. Мърквичка, 3 на Д. Дечев, 3 на Ц. Тодоров, 2 на Н. Танев, 2 на М. Георгиева, 2 на К. Тодоров, по една от Ат. Михов, А. Митов, Ив. Ангелов, Б. Денев, Ст. Иванов, Ст. Венев, Б. Ангелушев, Вл. Рилски, А. Николов, В. Емануилова, Б. Коцев, Вл. Кавалджиев, Хр. Станчев, Д. Узунов, Д. Гюдженов, Б. Шац и др. Някои от най-известните платна на Градската галерия и днес красят салоните на НХГ: "Портрет на Кръстю Сарафов в ролята на Фалстаф" от Д. Узунов, "На нивата" от Хр. Станчев, "Работническо семейство" на Н. Балкански, "Портрет на Дора Габе" от Ст. Иванов и др. Първата експозиция на НХГ се открива на 27 март 1949г. във възстановената през 1944-45г. сграда на бившето софийско казино на ул. "Гурко"1. След "системната работа по изземването на сбирките" галерията е наново открита на 8 август 1959г. с обогатена колекция. Когато през 1954г. НХГ се премества в бившия Царски дворец, залата на "Гурко"1 е предоставена на Съюза на художниците. СГХГ, обособена като самостоятелна институция през 1952г., се премества в тази сграда през 1977г. и я обитава до днес.

Трудно е с точност да се установи логиката, по която е попълвана колекцията на СГХГ. Много често това е зависило от личността на директора или от конюнктурата. В архивите на Градската галерия се намират заповеди от Софийски градски народен съвет (най-ранната е от 1950г.), с които всяка година са се назначавали комисии за откупуване на "музейни вещи и предмети за нуждите на столичния градски музей" или за закупуване на "картини, скулптури и други". Съставът на тези комисии варира от 5 до 14 души като задължително има представител от галерията, от управление "Култура" към Софийски градски народен съвет (СГНС), от Съюза на българските художници (дълги години неизменно това е Дечко Узунов), но може да има и от: Художествената академия, НХГ, БАН, Министерство на културата, Музей за история на София и дори Военно-историческия музей. Понякога са се назначавали комисии за откупки при отделни изложби или дори само за едно конкретно произведение - такъв е случаят със закупуването на "Портрет на Сталин" от Цено Тодоров през 1954г. Отделно в писмо от 1962г. СБХ определя трима художници за членове на художествения съвет към галерията, който е функционирал отделно от комисията за закупуване на произведения.

Ето още някои любопитни данни. В архива на СГХГ например е запазено едно писмо от Комитет за наука, изкуство и култура (КНИК ) от 27 април 1951г. до СГНС, с което се отхвърля тяхна идея за изложба. А в писмо от 16 март 1951г. КНИК указва, кои точно картини да откупи СГНС от изложба, посветена на Георги Димитров. В писмо от 11.06.52 до КНИК уредникът на музея Димитър Македонски и началник отдел "Просвета и култура" към СГНС С. Игнатиевски се обръщат с молба да бъде определено лице, което да участва в комисията по откупуване картини и скулптури за "Градския музей при Столичния народен съвет на депутатите на трудещите се". Тези хаотични данни хвърлят известна светлина върху механизма на откупуване на произведения по онова време. Това, че ръководещият галерията има само длъжност уредник също не спомага за самостоятелното й развитие. Едва през 1966г. уредникът Атанас Жеков започва да се подписва като директор, длъжност, която теоретически дава по-големи правомощия. Практиката за доброволно и не съвсем доброволно прехвърляне на колекции и части от колекции от една институция в друга е довела до това, че днес трудно може да се проследи истинския произход на дадена работа, кой пръв я е закупил и от кого. Понякога една работа има на гърба си множество печати на всички последователно притежаващи я институции, но в картона й е записан само последният източник. Проучванията стават невъзможни и поради това, че старите предавателни протоколи и инвентарни книги са водени лошо, а за някои периоди въобще няма такива. Ето едно красноречиво доказателство за това. В "Информация за състоянието на софийската градска художествена галерия и някои проблемни въпроси, стоящи пред галерията" от 26 март 1968г. директорът на галерията Атанас Жеков пише: "Това, което получих от бившия уредник беше в замразена точка по отношение на документацията. Липсваше и елементарен списък на творбите, намиращи се в галерията. Близо година и повече време от момента на неговото уволнение не можеше да се изясни точния инвентарен номер на редица творби - едни в депото, други пръснати по различни служби на съвета."

Единственият приоритет, който се забелязва, е откупуването на творби, посветени на град София преди всичко от едноименните изложби-конкурси. Сведения има още от 1964г., когато е обявен ежегоден конкурс на тема "София" по случай 20 години от 9-ти септември. През 1968г. се отпечатва статут за този конкурс, в който се казва, че придружаващата го награда "се присъжда всяка година за художествени произведения със софийска тематика и творби, пресъздаващи живота на софийската младеж". Тя се обявява в различните видове изкуства. За изобразително изкуство се присъждат следните награди: 6 за живопис (по три в разделите "композиция" и "пейзаж и портрет") и по три за графика и скулптура. През 1965г. в конкурса участват 80 автора със 127 творби. Комисията, която определя наградите, освен това излиза с предложение за откупуване на над 20 работи, които попълват фондовете на галерията. Една бегла статистика показва, че от "Изложбата на Софийските художници' 75" е откупена една картина, от ОХИ "София'82" - една, от ОХИ "София'84" - три, от ОХИ "София'87" - 24 работи, ОХИ "София'88" - три, от ОХИ "София'89" - 47 работи. Най-много работи са купувани от самостоятелни изложби (юбилейни, ретроспективни и посмъртни) - над 120. Други начини за придобиване на картини са от наследници и частни лица. По-малко са закупувани от колективни изложби, а от почти всички общи художествени изложби, провеждани през периода 1975-1991 СГХГ е откупувала между 1 и 5 работи. Изключение прави например ОХИ "Малък формат" в Сливен през 1989, когато във фондовете са влезнали 23 картини, всичките закупени със средства на Комитет за култура. Последните постъпления от общи изложби са от 1991г. От тогава фактически галерията няма бюджет за закупуване на творби и новите постъпления са от дарения по волята на художниците и техните семейства или срещу отстъпване на помещения за организиране на изложби. Като любопитен факт може да се спомене, че сред най-старите датирани картини в галерията са: "Портрет на Никола Станкович" на Иван Димитров от 1870г.; "Портрет на Еленка Аврамова" на Николай Павлович от 1872г.; "Портрет на Пенчо Златин" на Христо Цокев от 1873г.

В жанрово отношение трябва да се отбележи, че галерията притежава забележителна колекция от пейзажи от София и околностите, и портрети на видни столични общественици и културни дейци. Ето някои по-важни от тях: софийските пазари на Антон Митов и Иван Мърквичка, изгледи от различни улици и сгради от града на Димитър Гюдженов, Никола Петров, Никола Танев, Цанко Лавренов (уникалната "Бомбардировка в София"), Петър Младенов, Ценко Бояджиев, Александър Стаменов, Борис Иванов, Преслав Кършовски, Данаил Дечев, Златю Бояджиев, Петко Абаджиев, Констанин Трингов, Йордан Гешев, Атанас Михов, Екатерина Савова-Ненова, Георги Павлов, Александър Петров, Константин Щъркелов, Зина Юрданова, Славка Денева, Владимир Мански, Владимир Кавалджиев, Здравко Александров, Зоя Паприкова и от по-ново време: на Найден Петков, Тодор Хаджиниколов, Петър Дочев, Румен Гашаров, Светлин Русев, Магда Абазова, Стефан Янев, Илия Милков, Михаил Камберов, Андрей Даниел, Ивайло Мирчев, Мариана Маринова и др. Сред портретите на политици, общественици и интелектуалци трябва да бъдат отбелязани портретите на Александър Стамболийски от Цено Тодоров, на Георги Михайлов - първият кмет на София от неизвестен автор, на Петко Каравелов от Никола Ганушев, портретите на Христина Морфова и актрисата Марта Попова от Мърквичка, на Теодор Траянов и Йордан Йовков от Цено Тодоров, на Антон Митов от Борис Митов, на Боян Пенев от Димитър П. Даскалов, на Марко Марков от Иван Бояджиев, на акад. Михаил Арнаудов от Илия Петров, на Светослав Минков от Кирил Цонев, на Васил Бараков от Владимир Рилски, три портрета на Васка Емануилова - от Карл Йорданов, Донка Константинова и Светлин Русев, на Рафаел Михайлов от Петър Петров, на Борис Иванов от Александър Стаменов, на Дора Габе от Султана Сурожон, на Борис Ангелушев от Милка Пейкова, на Петър Младенов от Георги Ковачев, на Методи Андонов от Мария Столарова, на Дечко Узунов от Димитър Киров, на Атанас Яранов от Емил Стойчев, на пианиста Лазаров от Иван Б. Иванов, на Георги Чапкънов от Емил Стойчев, на Вера Недкова от Калина Тасева, на Валери Петров от Андрей Даниел, на Вихрони Попнеделев от Греди Асса и др. Да не пропуснем и 15 портрета на Георги Димитров от различни автори. Тук трябва да се изтъкне и уникалната колекция от автопортрети: на Никола Аръшев, Христо Берберов, Майстора, Гошка Дацов, Николай Евров, Зина Юрданова, Преслав Кършовски, Елисавета Консулова-Вазова, Антон Митов, Иван Мърквичка, Георги Машев, Асен Николов, Вера Недкова, Илия Петров, Стоян Сотиров, Васил Стоилов, Ненко Балкански (заедно с художника Васил Иванов) и др.

Като цяло може да се каже, че тъй като колекцията е събирана доста хаотично и без определена логика, има периоди и автори от българското изкуство, които са представени много добре и други - в които има значителни празноти. Все пак в сбирката, която наброява над 3330 работи, се намират изключително ценни творби както за конкретната колекция, така и въобще за историята на изкуството ни. Има и други, които не се отличават с блестящи качества, но дават плътност на представата за българското изкуство. Да се опитаме да погледнем по-обстойно какво притежава живописния раздел на Софийска градска художествена галерия и да очертаем облика му като акцентираме върху по-важните работи.

От художниците, работили в годините преди и след Освобождението, галерията притежава пет портрета от Николай Павлович. Именно портретът е жанра, който се развива най-силно в този период и който осъществява връзката с възрожденската живопис. Павлович, както и почти всички негови съвременници, е получил образованието си в чужбина и е под влияние на академичния стил. Той обаче се опитва да съвмести българската традиция, постигнатото от най-добрите ни иконописци с класическото знание. Така се получава интересна смесица, която очертава пътя на развитие не само на портретния жанр, но и на живописта въобще. В женските портрети, притежание на галерията: "Хазяйката на Н. Павлович", "Портрет на жена"
(1880), "Портрет на Еленка Аврамова" (1872), "Теофана - годеница", може да се види, че независимо от запазването на строга композиционна схема - допоясни изображения на гладък, тъмен фон, се променя самото третиране на образа, а и на живописната материя. От по-плоскостно и монохромно решение в "Хазяйката на Н. Павлович", съчетано със студено формално излъчване, се преминава към сложно тонално разработване на лицето и дрехите и светско звучене, изразено особено силно в "Теофана - годеница". Подобна разлика макар и в по-малка степен може да се проследи в два мъжки портрета на Христо Цокев. В "Портрет на Пенчо Златин" героят е облечен в национална носия и композицията е доста скована. В "Портрет на мъж" вече се забелязва ново излъчване, много по-разчупено и живописно. Най-плътно свързан със старата традиция остава Георги Данчов. Ако в "Портрет на хаджи Кольо" дори могат да се видят някои рисунъчни грешки, то в "Портрет на дете" (1897), той създава едно съвършено класическо академично произведение.

Интерес представлява колекцията на галерията от творби на първите следосвобожденски художници: Иван Мърквичка, Антон Митов, Ярослав Вешин и Иван Ангелов. Те разкриват промените, които настъпват в българската живопис през този период, а именно - развитие на битовия жанр с изключително внимание към сюжета, описанието, детайла. Художествените търсения са насочени към пресъздаване на действителността в цялото й многообразие и конкретност. Етнографското изучаване и описание на живота и в литературата, и в изобразителното изкуство се смята за белег на национална привързаност, играещ роля за повдигане духа на народа. Към класиката в тази насока спадат картините на Антон Митов "На чешмата" (1899) и "Пазар в София" (1899). Тези две работи са много интересни не само с вписването във фолклорно-етнографската линия. Всъщност това са жанрови сцени, поставени в природна среда. В тях пейзажът заема почти толкова важно място, колкото и фигурите. Художникът се увлича от въздействието на слънчевата светлина, прозрачността на въздуха, ефектите на хвърлените от дърветата сенки. Докато фигурите са решени със скрупульозна точност, пейзажът се отличава с ефирност, ескизна освободеност и светлина. Същото може да се каже и за картината на Иван Мърквичка "Към пазара" - едно от класическите му битоописателни произведения, в които основно внимание е отделено на сюжета и костюма на героинята, но също така и на природния зимен пейзаж, в който се развива действието и който заема по-голямата част от платното. С особена поетичност се отличават "Жетва" и "Розоберачка" на Иван Ангелов. Макар и показващи жанрови сцени, тези работи са всъщност поетични импресии, в които основното впечатление се постига от живописното съзвучие между фигурите и пейзажа.

Освен жанровата живопис през периода особено значим е и портретният жанр. Портрети рисуват и Мърквичка, и Митов (популярен е неговият "Автопортрет" от 1897г.). Работите на Мърквичка са много разнообразни: официален портрет - "Екзарх Йосиф", салонен - "Актрисата Мария Попова" и "Дамски портрет", романтичен - "Глава на момиче". Големият майстор личи в умелото изграждане на формата, в богатото, дори експресивно разработване на фоновете и материите, както и в новаторския подход - поставяне на портретната фигура в природна среда. Изобразените детайли от японска гравюра в "Дамски портрет" подсказват, че европейските веяния и интереси през периода докосват и нашите художници. Един от най-известните портретисти в първите десетилетия след Освобождението е Иван Димитров. Ученик на своя баща - известния иконописец от Тревненската школа Димитър Кънчев, следвал в Художествените академии на Букурещ и Париж, той съчетава по уникален начин в творчеството си националните традиции и академичните знания. Като един от първите портретисти след Освобождението, той е привлечен за дворцов художник и създава стотици портрети на членове на княжеския двор, на всички бивши председатели на Народното събрание, на министри и общественици. Любопитна е картината "Гайдар" (1888). Тя е показателна за времето, когато сред господстващия в българската живопис битов реализъм с натуралистични тенденции се прокрадват първите опити за разработване на по-сложни естетически и живописни задачи. "Гайдар" съчетава белезите на жанровата композиция и портрета. Опитът фигурата да бъде поставена в природна среда издава желанието на автора за разчупване на средновековния канон както по отношение на композицията, така и на живописното третиране. Тази работа е типична за преминаването от църковната към светската живопис, от местната към Европейската традиция. СГХГ притежава още няколко портрета от Иван Димитров, сред които "Люцканов" и особено "Портрет на жена" са класика в жанра.

Първите сериозни опити за преодоляване на старата академична линия в живописта датират от началото на ХХ век. Създаването на дружество "Съвременно изкуство" (1903) олицетворява именно тези движения, отличаващи се с интереса си не само към сюжета, но и към пластическите стойности и с желанието да се усвоят някои от уроците на западноевропейската живопис. Сред най-известните автори от това време са: Никола Михайлов, Цено Тодоров, Стефан Иванов, Никола Петров, Елена Карамихайлова и др.

През първите две десетилетия на ХХ век се обособяват нови жанрове в живописта. Водещи стават пейзажът и интимно-психологическият портрет. Развиват се голото тяло, еднофигурната композиция и натюрмортът. Сред интересните притежания на СГХГ в жанра на голото тяло са работите на Георги Митов и Яким Банчев, които учат в Художествената академия в Торино. Голите тела на Яким Банчев, създадени в периода 1902-1908, се движат в границата между етюдно-академичното и класическото третиране. В "Голо женско тяло" от 1908г. авторът демонстрира по-свободна и живописна интерпретация както по отношение на композицията, така и на разработването на живописната материя. В друго "Голо женско тяло" виждаме отглас от романтичните настроения на епохата - в драматичната червена завеса, с която е обгърнато тялото и короната, поставена на главата. Още по-ранните работи на Георги Митов - "Голо тяло - етюд" (1894) и особено "Полугола италианка с меден поднос" (1897) ни разкриват един малко познат автор с изключителни качества на живописец. Независимо, че рисува в рамките на класическата традиция, той има усет към светлината, което придава особено излъчване на картините му. В "Полугола италианка..." изненадва фактурата от едро положени мазки, далеч нетипичен похват за онова време, който придава съвременно звучене на работата.

Повечето от новите български пейзажисти са ученици на Ярослав Вешин и доразвиват неговите достижения. СГХГ притежава две интересни работи на Вешин, в които на пейзажа е отделено значително място. Това са една акварелна "Вършитба" и една живописна картина със същото заглавие. И двете са подписани от автора като скици, което означава, че са използвани за композиране на по-големи работи. Докато масленото платно представлява завършено произведение в доста строг академичен стил, то акварелът показва много по-свободно отношение към природата. Пейзажът доминира над жанровата сцена, а освен това стихията на вършитбата дава повод на художника да разгърне качествата си на живописец, освобождава го от сковаността. Тази картина показва накъде оттук нататък ще се развива пейзажът. След времето на Вешин жанрът се обособява като напълно самостоятелен, а не играе само ролята на фон. Когато в него се разполагат портрет или фигурална композиция, той наистина представлява емоционално осмислена среда. Най-новаторското по отношение на пластическия образ е отричането на академизма и плодотворното влияние на импресионизма, който под една или друга форма и в различна степен интересува нашите художници. Галерията притежава работи на всички по-известни представители на това ново направление: Никола Петров, Йордан Кювлиев, Никола Танев, Асен Белковски, Констанин Щъркелов, Александър Мутафов, Атанас Михов, Христо Берберов, Марин Георгиев-Устагенов, Владимир Димитров-Чирака, Петър Морозов.

Най-новаторски за периода са работите на Никола Петров. Името му се свързва с обновяване на българската живопис от началото на века, с прогресивните тенденции, които я извеждат на нов етап на развитие. Той е родоначалник на съвременния градски пейзаж и е най-близък до проблемите на импресионизма, които макар и пречупени по своеобразен начин, изиграват съществена роля за коренното преосмисляне на целите на картината. СГХГ притежава 9 пейзажа, изпълнени в акварел и масло. Истински шедьовър представлява картината "Народният театър" (1912). Тя съчетава класически и импресионистичен подход - здравата композиция е омекотена от златистата, излъчваща светлина гама, конструктивната форма получава по-свободен характер от изграждащите я дребни мазки и това създава впечатление за стапяне на обемите в пространството. Тази работа е не само много добра като художествен резултат, но и ясно показва сложния път, през който трябва да минат живописците ни в началото на XX век.

Една нова тема в портретния жанр са образите на български интелектуалци. Траен интерес към нея проявява Цено Тодоров. От колекцията на галерията трябва да се спомене работата му "Теодор Траянов", създадена през 1909г., и отличаваща се с висока емоционалност и романтична окраска, което я издига над академизма. Извън рамките на академичния портрет е "Портрет на Надежда Иванова" от Стефан Иванов с конкретния, но и условен характер на изображението, а неговият "Дамски портрет" (1942), макар и белязан от известна салонност, показва един блестящ живописец. "Под сянка" е сред творбите, с които Стефан Иванов заема мястото си на новатор в българското изкуство, разтваряйки нова страница за художествени интерпретации - играта на светлините и сенките, хвърлени върху лицето и дрехата на модела. Подобна линия развива и извежда на още по-високо стъпало и Елисавета Консулова-Вазова. Заедно с Елена Карамихайлова двете създават галерия от интимни и дълбоко психологични портрети. Получили академичното си образование в Мюнхен, двете авторки имат не само богата творческа биография, но и оказват влияние върху развитието на живописта от началото на века. В работите им се смесват влиянията на немския нео-романтизъм и импресионизъм. "Пред огледалото" (ок. 1912) на Елена Карамихайлова съдържа редица модерни за времето си принципи. Включването на огледалото и разработването на двойния образ е похват, който дава възможност за игра на рефлексите, интересно степенуване на цветните отблясъци и деликатно нюансиране на колорита. Използването на детския образ също не е случайно. Той се явява често в творчеството и на двете художнички като символ на чистота и възвишена поетичност. Живописните мазки изграждат формите, но и влизат в хармонично съзвучие с общия тон. Контурите се стапят в пастоьозни мазки. Цветовете са проникнати от светлина, което създава особена въздушност и лекота на работите, без те да губят своята материалност. СГХГ притежава няколко изключителни работи на Елисавета Консулова-Вазова. Наред с автопортрета на художничката, трябва да отбележим "Пред оградата" (1926) и "Пред верандата" (1931). Те са разработени в много светла колоритна гама на едри мазки, особено четливи във фона. Изсветлявайки цветовете до крайност, художничката успява да постигне ефект на стапяне на контурите в пространството и на излъчване на светлина от работата. На практика и в двете картини фонът е природна среда, но е разработен толкова свободно и едро, че въздейства декоративно-абстрактно. Този тип пленерни портрети почти нямат паралел в изкуството ни от 20-те години и бележат нова граница в българската живопис. Академичното портретуване продължава да съществува, но вече са се появили поджанрове на портрета; интересите на художниците са насочени не само към улавяне на приликата, но и към изграждане на цялостна съзвучна композиция в тон с европейските движения.

Тук трябва да отдадем нужното внимание на една друга група художници, които свързваме с влиянията на символизма и на сецесионно-декоративната естетика от началото на ХХ век. В колекцията на СГХГ може да се открие цялото разнообразие от теми и мотиви, които са им присъщи: религиозни, фолклорно-обредни, темите за смъртта, любовта и жената, и др., както и използваните различни пластически методи - от пълна илюзионистичност до абсолютна условност, от конкретност до абстрактна декоративност. Тук се намират азбучни творби като: "Самодивско хоро" на Никола Михайлов, "Янините девет братя", "Крали Марко", "Автопортрет", "Меланхолия" на Георги Машев, "Композиция", "Отчаяние", "Сили", "Разпятие", "Мъглижкият манастир", "Пепеляшка" на Иван Милев, "Манастир" на Иван Пенков, както и редица пейзажи, портрети и натюрморти на Сирак Скитник. Интерес представлява работата на Иван Милев "Разпятие" (1923), защото набелязва любопитна тенденция в изкуството ни през онзи период. В нея се преплитат няколко стилистични насоки: експресивност в образите, символичност на композицията, сецесионна декоративност във фоновете. Това преплитане на стилове се вижда също така и в творчеството на Сирак Скитник и на Владимир Димитров-Майстора. Ранните работи на последния са определяни ту като сецесионно-декоративни, ту като експресивни. Факт е, че нито един от тези стилове не е използван в чист вид от българските художници през този период. Те се явяват в картините им в интересна симбиоза, което ги прави уникални.

Периодът на 30-те и началото на 40-те години е белязан от появата на редица талантливи художници, чието творчество принципно се различава от създаденото преди тях. Те се обединяват в Дружество на новите художници (1931) и за дълъг период от време то става синоним на новаторство, експеримент и успех в страната и в чужбина. Основният принос, който те имат към българското изобразително изкуство, е обръщането на погледа към пластическите проблеми на картината в унисон с най-новите европейски тенденции към модерен реализъм. Художниците, които свързваме с тази тенденция (не всички са членове на Дружеството на новите художници, но гравитират около техните търсения) и чиито работи СГХГ притежава, са: Елиезер Алшех, Александър Жендов, Мара Цончева, Бронка Гюрова (с чудесна колекция от 11 работи, които я представят като много интересен лиричен живописец), Иван Ненов, Екатерина Савова-Ненова (9 картини, сред които великолепният "Портрет на Герда Ангелушева"), Давид Перец, Борис Елисеев, Бенчо Обрешков (24 композиции, които го показват в пълнота, но сред които не можем да не отделим шедьоври като "Г-ца Виолет от Ница" (1939), "Мъжки портрет", "Натюрморт с риби", "Композиция - златни рибки", "Натюрморт с палитра"), Кирил Цонев, Борис Иванов, Пенчо Георгиев, Стоян Венев, Владимир Димитров-Майстора, Ненко Балкански, Вера Лукова (с чудесните портрети "Сестра ми" и "Жена с бяла кърпа"), Вера Недкова, Стоян Сотиров, Петър Младенов, Донка Константинова (с интересния "Портрет на Васка Емануилова") и др.

Симптоматична за процесите в българското изкуство през този период е картината “Натюрморт” (1939) на Давид Перец. Композицията е разположена пред отворен прозорец, така че мъртвата природа се обогатява от пейзажа. Това преливане на жанровете е характерно за цялото европейско изкуство от 30-те години на ХХ век. В българското изкуство подобни композиции рисуват Бенчо Обрешков, Борис Иванов, Ненко Балкански, Иван Ненов, Кирил Цонев, Борис Елисеев, Сирак Скитник и др. В центъра на картината са фруктиера с плодове и глинена ваза-петле с букет цветя. Те са поставени върху свободно спускаща се върху плетената маса драперия, а впечатлението за непринуденост се подсилва и от разхвърляните наоколо плодове и гъби. От дясно се открива прекрасен пейзаж с водна площ, дървета и хълмове. По отношение на живописното изграждане в картината се сблъскват два художнически възгледа: завесата е моделирана класически, със светлосенки и степенуване на светло и тъмно. Плодовете, цветята и пейзажът са разработени модерно, с цветни сенки, без използване на черен цвят. Със съчетанието на тези два принципа “Натюрморт” на Давид Перец олицетворява движенията в нашето изкуство през този период - към откъсване от “музейното” изграждане и приобщаване към откритията на постимпресионистите.

Един от шедьоврите на Градската галерия е картината “Балкон с виадукт” на Иван Ненов (1936). Работата вероятно е правена по моливна скица, донесена от Италия, обичаен маниер на автора (съществува още един по-малък вариант, който се намира в ХГ-Сливен). Отличава се с ясна композиция, изградена на базата на играта с пространството и светлината. Отново е използван любимият мотив на художниците от 30-те години на ХХ век - на отворения прозорец. Той дава възможност за градиране на пространствените планове и за търсене на интересни контрапункти между светлина и сянка, между тъмно и светло. Иван Ненов се увлича от отраженията на обектите, от странните засичания, колкото реални, толкова и фантастични. Независимо, че сюжетът на картината е съвсем обикновен, тя придобива метафизично звучене. Строгият аналитизъм на средата и на обектите не пречи на художника да съхрани поетичното си чувство. Именно в този баланс между загадъчна тишина и дълбока одухотвореност се крие уникалността на стила на Иван Ненов. А картината “Балкон с виадукт” е сред най-ярките му произведения.

Трябва да обърнем внимание на още една линия, която съществува през 30-те и началото на 40-те години в българското изкуство едновременно с търсенията на Новите художници - линията на салонното изкуство. Сред неговите представители, чиито творби притежава Градската галерия, са: Иван Табаков: "Дамски портрет"; Илия Петров: "Диана" (1946), "Дамски портрет-Албена"; Васил Стоилов: "Румяна" (1936); Руска Маринова: "Женски портрет"; Борис Митов: "Дамски портрет" (1932); Ружа Ракилова: "Дамски портрет" (1934); Георги Попов: "Портрет" (1942); Цветана Гатева: "Танцьорка" и др.

Периодът от края на 40-те и 50-те години е сред най-мрачните в съвременната история на българското изкуство. Една картина като че ли го олицетворява най-добре и това е "Сонди в Кампина" на Васил Бараков. Той е един от първите български живописци, които рисуват пейзажи с индустриални сюжети. След 1944г. интересите му в тази насока са стимулирани и от националната художествена политика за разработване на трудовата тематика и живота на работниците. Заедно със Златю Бояджиев правят много етюди по строежа на линията Перник-Волуяк. Бараков посещава и големите заводи в Перник, Кремиковци, Пирдоп и Златица, Рудозем. През 1947г. група български художници са командировани да отразят миньорското ежедневие в големите мини в Румъния. Сред тях освен Бараков са Елиезер Алшех, Бенчо Обрешков, Здравко Александров, Владимир Кавалджиев, Златю Бояджиев и др. С работи, създадени по време на тази творческа командировка и малко след нея, в София се организира голяма изложба. Критиката е унищожителна, изложбата е закрита. Художниците са упреквани, че мрачните, песимистични картини от Румъния не предават жизнерадостния дух на обновлението и новото строителство на социализма. Обвинени във формализъм, мнозина от талантливите български художници от 30-те години за известен период от време престават да рисуват, занимават се с приложна работа или емигрират в чужбина. От тогава е работата "Сонди в Кампина" (1948). Васил Бараков е правил много етюди за тази нея. В завършения си вид композицията изглежда съвършена - едновременно богата на детайли и изчистена от подробности. Ако я сравним с ранните индустриални пейзажи на художника, ще забележим разликата - категоричността на обемите е смекчена, линията е станала по-малко твърда. Авторът се интересува преди всичко от психологическата характеристика на обекта, от пресъздаване на емоционалното състояние, което той внушава. Тежкият, масивен терен на предния план е компенсиран от вертикалите на сондажните съоръжения, извисили ръст до небето и разпрострели се назад до безкрая. Средният план на картината, в който се виждат домовете на работниците, като че ли е притиснат между оловносиньото небе и безотрадната кафявочерна земя. Драматизмът на картината идва от усещането, че в тази почти извънземен пейзаж място за човека като че ли няма. “Сонди в Кампина” е не само ярко художествено произведение, но и символ на една епоха.

Началото на 60-те години е време на бурни промени, на появата на силно поколение, което за десетилетия напред ще определя облика на живописта. Младежката изложба през 1962г. е не само първата сериозна заявка на тази генерация, но и събужда драматични спорове за смисъла на изкуството. Ранните работи на Светлин Русев, Иван Кирков, Йоан Левиев, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Димитър Арнаудов, Георги Божилов, Генко Генков, Георги Баев и др. представляват важна страница от историята на изкуството ни. За съжаление този период е слабо застъпен в колекцията на СГХГ. Като определящи можем да споменем само следните работи: "Шлепове" (1962) на Светлин Русев, "Созопол" (1962) на Георги Баев, "Портрет на Майерхолд" (1967) на Йоан Левиев; "Синя къща" (1966) на Димитър Арнаудов; "Криптата" (1966) на Димитър Киров; "Джаз" на Георги Божилов. Към тях трябва да добавим колекцията от пейзажи на Кирил Петров от Комщица, Витоша, Владайското дефиле и рудник "Кремиковци" (дарени на галерията от Васка Емануилова) от края на 50-те и самото началото на 60-те, които със своето почти абстрактно звучене не само променят представата за този автор, но и внасят нови нотки в картината на изкуството ни от този период. Внимание заслужават и някои работи на Александър Петров - Лавандулата като "Самарканд" (1960) и "Пейзаж", (1967), които със своята засилена цветност ни подсещат за ролята на художника по отношение на разкрепостеността на колоритното решение. Да прибавим и индустриалните пейзажи на Мария Столарова и Петър Дочев, които откриват нова страница в развитието на жанра. Значителна е колекцията от работи на Магда Абазова - 15 картини, Веса Василева - 19, Димитър Казаков - 10, Найден Петков - 16, Георги Баев - 16, Румен Гашаров - 11, Енчо Пиронков - 13 и др.

70-те и 80-те години са интересни и разнообразни с появата на нови направления. Тук колекцията на СГХГ предлага голямо разнообразие. Основна през този период е тенденцията към опростяване на художествения образ, връщането към стабилната форма и промислената композиция като естествена реакция след “живописното” начало през 60-те. Пределно точно моделираните предмети и обекти дават друг поглед към действителността, пречупен през дистанцираността на тяхната “фотографска обективистичност”. Обръщането към достоверната убедителност на предметния свят извежда на преден план формата като органичен носител на идейно-пластически качества. По различен начин до този проблем в началото на 70-те години се докосват Тома Трифоновски, Михалис Гарудис, Атанас Яранов, Стефан Родев и др.

Показателна за периода е композицията на Димитър Буюклийски “Празник” (1975). Максимално обобщените форми са подчинени на овалната линия, която осигурява визуално спокойствие; вълнообразната линия на дрехите и косите разнообразява повърхността, без да внася напрежение. Фигурите изпълват цялото платно и като че ли движението продължава и извън неговите рамки. Цветовете са сигнални - червено и жълто, черно и бяло. Те са триумфално ярки, предизвикателно положени на големи локални зони. Изображението действа емоционално на сетивата чрез съчетанието от форми, линии и цветове.

Другият съществен момент, който може да бъде посочен като важна насока в изкуството на 70-те години, е приносът към изграждане на национален стил. В някои творби могат да се намерят принципи, почерпени от българската икона. В други преобладават сюжети от селския бит, празнични и ритуални моменти. Не случайно в началото на 70-те години се заговаря за продължение на националната естетика. Появява се цяла вълна на търсене на декоративен, наивно-гротесков стилов израз. Някои художници проявяват дълбоко усещане към националното и го предлагат в чист вид. Това са Самуил Сеферов, Ради Неделчев, Надежда Кутева, Кеазим Исинов, Димитър Казаков, Спас Нешовски, ранните работи на Георги Трифонов и Димитър Буюклийски. Други като Дария Василянска, Текла Алексиева и Христо Симеонов използват принципите на наивистичната картина, за да внушат елемент на празничност и приповдигнатост.

Картината “Посещение в музей” (1973) на Иван Димов също е характерен пример за промените, настъпили в българското изобразително изкуство в началото на 70-те години. Тя по категоричен начин заявява образа на едно ново поколение, което има различно отношение към заобикалящата действителност и нейната интерпретация. То променя както избора на теми, така и начина на разработването им. На директното, емоционално реагиране на художниците от 60-те години, е противопоставено философското размишление, опосредстваното изживяване на историко-етичните проблеми. Наред с примитивно-фолклорна тенденция (не само като тема, но и като пластическа интерпретация) и новата предметност се появява и хиперреализмът (фотореализъм). Независимо от различието на изразните средства при тези три тенденции, се налага усещането за единна емоционална основа - стремежът да се предаде друг свят, по-лаконичен, по-рационален и в някакъв смисъл по-съдържателен и дълбок.

“Посещение в музей” е първото произведение, което свързваме с фотореализма и което оказва голямо влияние върху развитието на този стил в изкуството ни. Създадена за Общата художествена изложба през 1973г., картината в известен смисъл запазва традиционното решение в кавалетни рамки и едновременно с това внася нови моменти. Колажираната снимка е оправдана от самата тема. Отношението към обекта - в случая препратка към близкото историческо минало, е филтрирано през студената обективистичност на фотореализма. Емоцията е отстъпила пред рационалното анализиране на героите и историческите факти. Колоритът приема подчинена роля, преминавайки изцяло във властта на едно умозрително отношение към заобикалящия свят. В посоката на фотореализма по това време работят Теофан Сокеров, Елена Сокерова, Михаил Саздов, Текла Алексиева и др.

Началото на 80-те години е време, когато промените в изобразителното изкуство предшестват драматичните събития, които ще се случат в края на десетилетието. Разчупването на традиционната художествена система започва още в средата на 80-те, а годините преди това подготвят този преход. Мнозина от най-интересните художници, появили се с това поколение, след това участват и в процесите срещу сковаващата схема на художествен живот и чисто творческите ограничения. Имена като Милко Божков, Сашо Стоицов, Свилен Блажев, Андрей Даниел, Вихрони Попнеделев, Греди Асса, Божидар Бояджиев, Недко Солаков свързваме с първите нестандартни акции и опити за налагане на свободно артистично пространство. През този период заявяват своето присъствие редица интересни художници, възникват нови направления. Милко Божков, Мария Зафиркова, Станислав Памукчиев, Валентин Колев, Захари Каменов работят по посока на една монохромна образност. Едмонд Демирджиян, Кирил Христов, Селим Гигов, Юрий Василев създават работи в духа на един специфичен български конструктивизъм. Николай Караджов, Володя Кенарев, Виолета Радкова защитават линията на новата вещественост. Андрей Даниел, Недко Солаков, Вихрони Попнеделев работят живопис, в която съществено място има "текстът", иронията. Сашо Стоицов, Васко Иванов, Стефан Янев разчитат на хиперреализма. Изброените насоки разкриват само малка част от сложния облик на десетилетието.

Сред най-интересните работи от началото на 80-те години - собственост на СГХГ - които придават различни нюанси на новите търсения, са: “Съотношение”, “Програма Б. Войнов - Серия А”, “Време” на Сашо Стоицов; “Другият ден”, “След работа”, “Закусвалня”, “Служебен рейс” на Вихрони Попнеделев; “Театральный октябрь” на Андрей Даниел; “В памет на Жендов” на Димитър Войнов; “Композиция” на Божидар Бояджиев, “Вечност” на Недко Солаков.

Специално внимание заслужава картината на Милко Божков “Прозорец отсреща”, показана за първи път на Шестата национална младежка изложба на “Шипка” 6 през 1982г. Тя е типична не само за творческите търсения на художника от края на 70-те и началото на 80-те години, но и за някои нови тенденции, появили се през този период и носени и от други автори от това поколение (Сашо Стоицов, Вихрони Попнеделев, Георги Трифонов, Андрей Даниел, Димитър Войнов). През този период Милко Божков създава цяла поредица от картини (“Камбанен звън над цялата земя”, “Апокалиптично видение”, “Чуваш ли как скърцат въжетата” - също притежание на СГХГ, “И гледа в прозорците мои нощта”, “Монолози”, “Гнездо”, “Реквием - на Тарковски”, “Утро”, “Посвещава се на град Русе”), които коренно се отличават от господстващата до тогава естетика и с право го определят като лидер на една нова насока в изкуството ни. В тези творби художникът защитава интелектуалния тип живопис. Макар и в по-голямата си част да са посветени на познати теми, провокирани от Общите художествени изложби, те предлагат различна гледна точка. Пустинни пейзажи, самотни фигури и нагнетени от пустота пространства се явяват като алтернатива на спонтанната, цветна, експресивна живопис, родена през 60-те години. Разработват се нови пътища за въздействие върху зрителя, който вече очаква нещо по-различно. Промяната е в посока на задълбочаване на съдържанието, в проникновеното тълкуване на дадена тема. Разказът има повече планове, които водят съзнанието на възприемащия зад елементарната видимост. Художникът не се опитва да дава готови формулировки, а оставя платното “отворено” за зрителски реакции. Експресивното живописване намалява за сметка на концентрираната мисъл. Милко Божков е сред авторите с особен усет към концептуалното. Не случайно и едни от първите неконвенционални акции в изкуството ни през периода 1985-86 са с негово участие.

В началото на 80-те редица млади художници и автори от по-зрялото поколение се обръщат към примитива. Те търсят своя образ чрез една естетика, която не само има оригинален пластичен строй, но и се свързва с понятия като изконност и автентичност. Чрез обръщането към примитива те постигат една нова експресия на образа, запазвайки магическия символ на древния ритуал. Точно това им е необходимо като противопоставяне на обичайните мисловни и формални схеми; като “реакция” срещу пределния естетизъм и “разводненост” на образа в асоциативно-метафоричния подход или срещу преднамерената обективистичност на фотореализма от предишния период. През 80-те изчезва сантиментално-наивистичната тенденция (друг вариант на примитива), появила се в началото на 70-те. Като основна линия се обособява тази на “интелектуално обработения примитив” (по Диана Попова).

Картините от серията "Бъдници" на Свилен Блажев не само отчетливо разкриват тази тенденция, но и се явяват преход към последвалите процеси в по-новото ни изкуство (СГХГ притежава две великолепни работи от 1982г.) Те с право могат да се нарекат предвестници на новата вълна в изкуството ни от втората половина на 80-те години, когато много млади художници разработват различни варианти на примитива. Тогава българското изобразително изкуство окончателно е изгубило своите стимули. Идейните ограничения карат авторите да дълбаят в и без друго вече атрофиралите пластически възможности на живописта, скулптурата и графиката. Репродуцират се едни и същи мисли, чувства, вълнения с подобни изразни средства. Сродността става основен белег на културата. Идентичността e загубена. Един от начините за възстановяване на изгубеното равновесие се оказа обръщането към всички форми, знаци и символи, които изхождат от българския селски бит и фолклор и които напомнят изчезналите патриархални ценности. Дали в живописта ще се появят елементи от тъканите черги, дали вече морално остарели дървени оръдия на труда ще се превърнат в абстрактни пластики, дали с материала за традиционното кошничарство - ракитата, ще се извайват композиции, дали проядени от годините дървени черчевета ще се експонират в изложбената зала - всичко това издава един често пъти неосъзнат стремеж към търсене на собствения образ, едно обръщане към народната култура като възможност за преосмисляне на настоящето чрез оцелелите факти от миналото. От авторите активно работили в тази насока ще споменем Кольо Карамфилов, Галина Шехирян, Веско Велев, Румен Жеков, Румен Читов, Илия Желев, Милко Павлов, Асен Захариев, отделни работи в тази насока създават и Любен Костов, Недко Солаков.

От генерацията, която започва своите изяви около средата на 80-те години, СГХГ притежава творби на: Ангел Христов, Нуша Гоева, Марияна Маринова, Веско Велев, Милко Павлов, Станислав Германов, Станимир Видев, Стефан Зарков, Асен Захариев, Здравко Палазов, Елена Панайотова, Дарина Цурева, Динко Стоев, Любен Костов, Ралица Игнатова, Людмил Лазаров, Димитър Лалев, Анастас Константинов и др.

Повече от десетилетие СГХГ попълва фондовете си изключително от дарения. Специално внимание трябва да се отдели на значителната колекция от творби на Николай Майсторов. В каталога са включени и направените дарения през периода 2001-2002. Сред тях ще отбележа работите на Димитър Трайчев, Мария Зафиркова, Надежда Олег Ляхова, Милко Павлов, Любен Костов, Борис Колев, Прошко Прошков, Димитър Яранов, Ива Яранова и много други художници. Разбира се, най-значителната придобивка е безценното дарение на Лика Янко, завещала на галерията над 80 творби.

Невъзможно е в един предговор да се обхване огромното многообразие от лични постижения, творчески стилове и дори художествени направления, представени в колекцията на Софийска градска художествена галерия за период от един век. Надяваме се, че настоящият каталог не само ще потвърди някои набелязани по-горе тенденции, но и ще даде повод за преосмисляне на процесите в българското изкуство. Разчитаме той да бъде от полза както на широката публика, учениците и студентите в специализираните училища, така и на професионалната колегия. Може би срещата с богатството на фондовете на Градската галерия ще бъде повод за нови анализи, оценки и интересни изложби.

^^